Манастир Св. св. Константин и Елена — духовната забележителност на курорта

На десетина километра североизточно от Варна, сред некогашна вековна гора, се крие един от най-старите и най-малко познатите манастири по нашето черноморско крайбрежие. Посветен на Св. св. Константин и Елена, той пази история, която малцина знаят — и несправедливост, която продължава и до днес.

Тайнственото начало

Никой не знае точно кога е основан. Документи няма. Но преданията са красноречиви — те разказват, че още през XVI век тук е живяло монашеско братство. Поводът за възникването му е бил двоен: чудотворна икона на светите покровители на християнството и лечебен извор — аязмо, — чиито води се смятали за дар Божи.

Изворът съществува и до ден-днешен. Той се намира зад светия престол в храма. Богомолците, които идват с вяра и се молят на Св. равноапостолни Константин и Елена, разказват за изцеления — всеки според болката, която носи в сърцето си.

В църквата, до средата на миналия век, е пазена стара икона с ликовете на двамата светци. В основата на Господния кръст — надпис на гръцки, силно повреден. Успели са да разчетат само откъслеци: „…поради силен страх на християните… в Цариград 1713 година…“ Какво точно се е случило — остава неизвестно. Но надписът сам по себе си говори за бурни времена.

Първите писмени свидетелства

Най-ранните сведения за манасира идват от XVIII век. Намират се в книгата „Писма от България“ на руския пътешественик Виктор Тепляков, публикувана в Москва през 1832 г. Чужденецът е забелязал това място — и го е описал. Колко ли българи от онова време са имали тази привилегия?

Разруха и възраждане

Руско-турската война от 1828–1829 г. не подминава манастира. Той е разрушен. Камък върху камък почти не остава.

Но след войните идват хората, които строят. Двама братя йеромонаси — Теодосий и Агапий Кантарджиеви от Търново — поемат това бреме. Около тях — гора. Непроходима, вековна, мрачна. Богомолците са малко, уединението — пълно. Но местното население вярва. Вярва в чудотворната икона, вярва в силата на светите покровители. И с ръцете си, с парите си, с труда си успява да превърне гората в обработваема земя. Тази земя е дадена на манасира.

Приходите не стоят в хазната. Те отиват за устройване на черкви в околните села, за издръжка на училища, за подпомагане на бедните. Монашеската обител не е живяла само за себе си — тя е хранила и духовния живот на целия край.

Между две патриаршии

До създаването на Българската екзархия през 1870 г. Варна е под духовната власт на гръцкия митрополит. И манасирът е подчинен на Гръцката патриаршия. Въпреки това йеромонах Теодосий извършва богослужение на църковнославянски език. Гръцкият звучи в храма само когато митрополитът или някой влиятелен грък идва на гости. Тогава — и само тогава — езикът се мени. Малка, но красноречива съпротива.

Приемствеността на вярата

След смъртта на двамата братя, служението е поето от свещеник Константин Дъновски — родом от село Устово, Смолянско. Ръкоположен в Варна през 1857 г., той извършва първото богослужение в новопостроения български параклис „Св. Архангел Михаил“.

Новото начало

Около този манасир е израснало едно от най-известните курортни селища в България — курортът „Св. Константин и Елена“. Заради него и около него. Туризмът тук се е развил, развива се и ще продължи да се развива — в немалка степен благодарение на светото място, което е дало и името на курорта.